Интервюта

Има ли някоя конкретна история, която в най-голяма степен те е докоснала през изминалите седмици?

Безспорно последните два месеца бяха крайно емоционални за всички нас. Тъй като съм взел решение да не излагам на показ някои именно твърде емоционални случки, бих искал вместо това да споделя историята на един младеж от Източна Украйна, с когото преди няколко седмици ни срещна доброволческата дейност.

Името му е Мелник и от началото на конфликта той е приел за своя лична мисия да доставя всичко необходимо за семействата, чакащи на границата, както и за тези в западните украинските градове, които поради една или друга причина все още нямат възможност да предприемат пътуване към Полша. За последните няколко седмици Мелник пропътува над 10 хиляди километра, в някои случаи принуден да прави по два курса на денонощие, снабдявайки нуждаещите се с хранителни продукти, медицинско оборудване и лекарства. Ако си е взел почивен ден, то ние със сигурност не сме разбрали за него, защото той постоянно ни държеше в течение за графика и местоположението си, както и за получателите на помощта.

В някои дни имаше вид на човек на прага на физическите и психическите си възможности, изцеден до последна капка, но отговорът му до ден днешен се изразява само и единствено в безвъзмездните усилия, които полага за своите сънародници.

За мен Мелник се превърна в събирателен образ на украинското малцинство тук, в Полша. Защото освен местните жители на града и чужденци като мен и моите колеги, в доброволческата дейност съвсем логично участие взеха и много украинци, живеещи в Краков.

Всъщност тези хора така и не приеха за даденост нашето съдействие- за тях то не представляваше някакво задължение, обяснимо само по себе си, нито функция на някаква тип обществена отговорност. Напротив, всеки път, когато между почивките на пунктовете за помощи тези хора ни питаха от къде сме и по каква линия сме тук, ние срещахме само и единствено дълбоката им признателност, за нас несравнима по пропорции със скромния ни принос.

В такива обстоятелства просто е неизбежно човек да не приеме случващото се за безкрайно лично. Убеден съм, че това ще остане с мен за цял живот.

В настоящата ситуация чувството за безпомощност е широко разпространено. Какъв съвет би дал на младите хора, които са объркани и не знаят какво могат да направят, за да окажат помощ?

В последните дни се убедих, че човек далеч не е длъжен да инвестира цялото си време и енергия, за да може да окачестви приноса си като пълноценен. Много хора сякаш подхождат със скептицизъм относно такъв тип дейност, главно защото тя често изглежда хаотична и неорганизирана. Но в такива критични моменти подобно усещане е напълно нормално, именно защото ситуацията в последните седмици сама по себе си е всичко, но не и нормална.

Съветът ми в такъв случай би бил да не се вторачваме до такава степен в това колко, как и къде съсредоточаваме помощта си - тя е неистово необходима на тези хора тук и сега и значението на всеки жест е огромно.

В тази връзка искам да благодаря на десетките мои познати и приятели в България, които ежедневно правят толкова много за пристигащите бежанци на територията ни. Отправям адмирации към тяхното отношение, с което загърбват дебати и деления по въпроса кой ‘‘заслужава‘‘ или не подкрепа, в какъв размер и защо. Да не се правят подобни паралели е истински признак на здравомислещо общество.

В дългосрочен план как смяташ, че ще се отрази войната на нашето поколение? Може ли да се говори за някакъв вид колективна травма?

По всичко изглежда, че и нашето поколение няма да бъде ‘‘лишено‘‘ от ролята си на свидетел на исторически събития, които ще формират съдбата на човечеството за десетилетия напред. Очевидно някои от нас наивно са мислели, че обществената отговорност и социалната ангажираност  са понятия от далечното минало, загубили значението си в настящето.

В този смисъл се надявам този конфликт да не доведе до колективна травма, а до колективно осъзнаване.

Осъзнаване, че никой не е застрахован от това целият му свят да бъде застрашен за един единствен миг. Осъзнаване, че възприемането на обществени и политически въпроси по личен начин от всеки от нас е по-необходимо от всякога.

Но най-вече осъзнаване, че мирът не бива да се приема за даденост. Тогава може би ще сме наистина способни да научим своите уроци, макар и от трагично събитие, каквото е войната.

Ако можеше да отправиш едно послание към целия свят, включително хората, от които зависи развитието на ситуацията, какво би им казал?

Разполагаме с късмета да живеем в свят, по-свързан от всякога. Той е възможен благодарение на неимоверните усилия на тези преди нас- от държавниците на най-високо равнище до обикновените граждани. Въпреки това същият този свят изглежда отново се е запътил към сфери на политическа изолация и комуникационен застой.

В такива времена винаги ще е по-лесно да властва силата на оръжието, отколкото тази на диалога. Именно него трябва да възстановим. Липсата на диалог единствено изостря разделителните линии, които в последствие водят до големите социални катаклизми на нашето време.

Независимо дали става дума за диалог в политическия смисъл или за подаване на ръка в чисто човешки, този акт винаги трябва да е първата стъпка, да е нашата първосигнална реакция. В този смисъл всеки от нас трябва да даде своя принос, колкото и минимален да ни се струва, именно защото всички ние носим отговорността за колективното ни бъдеще.

Що се отнася до уроците на настоящето, както и тези, които тепърва предстоят - нека ги учим, за да не се налага да ги живеем.